И все пак нямаше да го срещна... Нямаше погледа му да ме изгаря, нямаше да умирам за присъствието му, нямаше дъхът му да ме окрилява... Осъзнаването на този едничък факт някак ме размазва с все сили в земята... Нима бях различна?... Знам... Просто да го осъзнаеш не е толкова лесно... Или по-скоро времето след като осъзнах цялата глупост напълно ми проми мозъка... Стана ми странно тегаво и някак празно... Усещах кухината, която явно нямаше с какво друго да запълня... Не, не бях нещастна... Дори за миг... Просто като разбереш, че има нещо, което никога няма да изпиташ... Винаги се появява това кофти чувство, което не ти позволява да се почустваш напълно задоволен от даденото... И от пренаписаното... Винаги искаме още и още... Това ни кара да просперираме...Остава напразната може би глупава надежда, че все пак ще се сдобием с това нещо, която се чудим къде да запокитим.. ("Нещо"... Било то чувство или каквото и да е било...) Просто за да не мислим за нея ... И се опитваме да забравим за празните шансове... Не, че успяваме... Винаги има много въпроси... Задавани просто така към нищото... Ами "ако изпитам това", някак неочаквано, не планирано... А "ако всъщност не сам такава, а съм нещо съвсем различно за което не предполагам"... Празни въпроси без отговор... И пак е тегаво... Защото ИСКАМ да опитам от всичко, ИСКАМ да опозная света и всичко което ме заобикаля... Искам и някакво постоянство в мъжката величина в живота ми... Искам нещо (някой) да привлича вниманието ми за повече от седмица... И по възможност да не насира нещата... Не знам... Просто искам тръпката, преследвам я, желая я... Но не успявам да я открия, не и за дълго, не и засега... Тръпката, която да предизвиква пеперуди в стомаха ми... Тази, която те кара да полетиш...
ПП: Особено лирична... Заради книгата ще да е...