Не знам какво да кажа... Чувствам се празна... Да, вчера плаках, но не защото бях щастлива или нещастна... Не защото чувствах нещо или мислех за нещо тъжно... Просто имах нужда да се разплача и не ми беше тъжно от това... Да, беше ми тъпо , че плача и по-скоро от това ми беше гадно като цяло... Не знам, безсмислено е, признавам... Не знам светът ли е крив или аз полудявам... Просто никога през живота си до сега не съм се чувствала така преебана без реална, видима причина... Не, това не е слабост, по-скоро някакво прозрение... Наистина светът е доста по-груб от очакваното... Добрите хора винаги са тормозени, помагащите на ближния обикновено духат... Всъщност това, което се случва дори не е прозрение... Не знам защо говоря за света като нито в секунда от времето през което плаках като малко дете не се замислих за него и за доброто и злото, признавам си... Аз просто не мислех... И в този момент всеки можеше да ме срине, всеки можеше да ме смаже с земята дори , аз щях да остана така... Дори нямаше да помръдна... Хаха... Не знам какво общо има, но в онзи така печален момент от вчерашната вечер очите ми бяха като стъклени... :D... Приличах на кучето ми в момента, в който беше хванало заек :D:D:D... Не знам ... В света ми има прекалено много отрицателна енергия... Майка ми и баща ми се карат за възможно най-малоумните неща, а най-важните хора в живота ми дори нямат време за мен... Или са заети да мислят за личността ми в сексуален аспект... Колко прекрасно, а?... Не знам... Давам прекалено много от себе си за хора, които не го очакват и следователно не биха направили същото в замяна... Защото наистина имам приоритети и един вид йерархия между хората, с които си общувам.. Не знам.. Да се чувстваш празен... Да даваш всичко и винаги да го налапваш по някакъв невинно-деликатен начин, непонятен дори за самия теб... Колко лирично... Всъщност не употребих правилен глагол.. Аз не съм видно преебана.. Просто всеки ден ми се натрапва мисълта, че всъщност не съм някой... Не мога да го обясня... Хаха.. Водя се нещо и всъщност нямам привилегии за това ?... Копеле, болна съм... (Психиатър?)... Както и да е ... Дано не се стига дотам. Дано ми мине и да се чувствам добре оценена някой ден... Дано е скоро.
ПП: Прекалено силна съм за да кажа това на някого... И надали някой би ме разбрал.. Както се получава напоследък, пак аз ще изляза кривата...Надявам се някой ден, някъде там някой да ме оцени... И някой ден, някъде там, някой да има толкова време, че да му стига и за мен...И може би дори да ме подкрепи, когато имам нужда... Да ме защити, когато има защо.. Да застане зад гърба ми когато съм права и да ме пази от селяни... Да скочи за мен, когато трябва и да убива за мен тези, които ме нападат...(Айде да не ги убива, но поне да не продължава да е зад тях и с тях?)... Хаха... Надали ще намеря този свой някой... Значи ли това, че няма да бъда щастлива? Просто идеята да даваш и да се наясно,че не би получил е гадна...
ПП: Това моето любовна мъка ли е ? .. Поне щях да знам как ще ми мине...