44 - любов ,
55 - щастие...

Хората, които ме познават добре и знаят за лудостите ми биха ме разбрали... Не го очаквам от останалите...

Любовта и щастието... Нима не се препокриват? Нима щастието не е любов? Когато сме щастливи ние излъчваме тази любов, самата любов ни прави щастливи... Нима не сме щастливи, когато сме обичани? Не говоря за баналната любов между двама души, която в повечето случаи се крепи на плътското и чисто животинското у хората... Говоря за нещо много по-висшо, много по-сложно... Щастието е любов... За да си щастлив трябва да си обичан... Трябва личността ти да излъчва любов... Просто обич.. Към небето, към слънцето, към света, към околните... Иначе какво щастие е това ?... Та ако любовта е изпълнила света ни, няма начин да не сме щастливи... Защото след като всеки ни обича, ние не бихме имали проблеми с никого... След като всички около нас се обичат помежду си, те не биха правили неща, които евентуално биха ги натъжили, също и нас... Не би имало конфликтни ситуации, които биха свалили усмивките от нашите лица... Ако някой наистина те обича не би те причинил болка, т.е. нещастие... Следователно не би имало причина да сме нещастни, т.е. НЕщастливи... Не би имало причина хората, човечеството да е нещастно (НЕщастливо) ... Та това е толкова просто и логично... Не, аз не искам щастие... Искам само обич, много обич, която да осмисля всеки мой ден, която да ме кара да се усмихвам и да се събуждам с желание да открия нещо ново в необятния свят... Искам любов, която да ме кара да се чувствам щастлива...

Раят и адът...incomplete

Раят и адът... Толкова различни, но понякога и близки понятия... Раят за един е адът за друг. Всеки разбира тези две думи по свой, собствен начин. В рая виждаме сбъднати мечтите си, а в ада намираме сътворението на кошмарите си. Раят символизира спасението, а адът - наказанието. Няма човек, който да знае дали всъщност раят и адът съществуват, но хората вярват, че безгрешните отиват някъде, където ще бъдат възнаградени за праведния си живот - в рая... Но нима има безгрешни? Нима има човек, който да не е сбъркал поне веднъж през живота си? Не мисля... Аз греша. Ти грешиш. Той греши... И тя също... Да бъркаш е човешко, но Господ опрощава греховете ни стига да се покаем (или поне така учи библията...)... Нима щом съжалим за лошата си постъпка някъде там, на небето, се освобождава място и за нас? Дано... Защото няма безгрешни. Адът е за съгрешилите. Тези, които не са осъзнали грешките си. Но дали адът и раят съществуват или просто са измислени от хората само за да се спазват елементарни правила, без които на земята би настанал хаос? Религията налага тези правила може би за да запази мира сред хората... Колко наивно дейтвие... Безполезно... Защото не всеки вярва, не всеки има моралната сила да вярва в нещо, което не е зърнал с очите си... Нещо, което на практика никога не му е помагало... Или поне той не е разбирал, че му помага...